18 юни 2017 г.

Деян Пенчев – Периодизацията на познанието и развитието на човешката душа според Рудолф Щайнер

         Д-р Деян Пенчев 

     В специална книга, със заглавие Загадките на философията[1], Рудолф Щайнер разглежда последователно и систематично философските школи от древността до наши дни, като целта му е да изложи хода на развитие на философските проблеми, а не просто да покаже различните концепции на философите. Той различава четири отделни периода в развитието на философията, като казва, че ако разгледаме безпристрастно това развитие, ще можем да различим как тези периоди са се обособили исторически и носят свои характерни черти и особености.
Като първи период Щайнер поставя гръцката античност. Тя започва от Талес и Ферекид и завършва с появата на християнството. Тук се откроява една съвършено различна специфика в сравнение с предишното историческо развитие. Това е моментът на пробуждащия се мисловен живот на човека. Щайнер твърди, че дори и на някой да му се иска да намери философска разумност в по-предишни времена, то мисленето като разсъдителна дейност се появява тъкмо в Древна Гърция. Именно там се появява осмислянето на световните връзки, на житейските закономерности. Там възприятието на мисълта е било различно. Древният грък е изживявал в душата си мисълта като определена сила. Според Щайнер в гръцката философия мисленето се явява ново развитие за човешката субектност и гръцките философи са усещали своите мисли като реална, субстанциална сила, която прониква душата им. „В такова изживяване на мислите се извършва философското развитие, което започва с Ферекид и Талес, достига една връхна точка при Платон и Аристотел и след това навлиза в отлив, докато намери своя край във времето на основаване на християнството.“[2]
С появата на християнството, настъпва нова философска епоха. В нея човешката душа все повече усеща, че продуцира мислите из самата себе си. Човекът добива увереност, че мисълта е негова вътрешна същност. Това е период, в който според Щайнер се случва едно специфично пробуждане на себесъзнанието, самосъзнанието. За него той казва: „Едва сега човекът забелязва, съзира, в истинския смисъл на думата, обхвата на своя душевен живот като Аз.“[3] Този факт обаче не е бил схващан напълно ясно от тогавашните философи, но е бил вътрешен импулс сред тях, включително до Скот Ериугена (815–877).
Характерно за този период е, че философите се потапят с мисленето си изключително в религиозните представи и се занимават с теологически въпроси. Щайнер допълва:

„Чрез то­ва мис­ле­не чо­веш­ка­та душа, ко­ято в про­бу­де­но себесъзна­ние се виж­да поста­вена из­ця­ло на соб­с­т­ве­ни­те си основи, се стре­ми да добие съз­нани­е за нейна­та вклю­че­ност в жи­во­та на световния организъм. Мисълта се прев­ръ­ща в ед­но прос­то средство, за да бъ­де из­ра­зен възгледът, кой­то е до­бит от ре­ли­ги­оз­ни­те източ­ни­ци вър­ху от­но­ше­ни­ето на чо­веш­ката ду­ша към света. Потопен в то­зи възглед мис­лов­ни­ят живот, под­х­ран­ван от ре­ли­ги­оз­ни­те представи, из­раства ка­то рас­ти­те­лен за­ро­диш в лоно­то на земята, до­ка­то по­ка­ра на­вън от та­зи почва. В гръцка­та фило­софия мис­лов­ни­ят жи­вот раз­г­ръ­ща сво­ите соб­с­т­ве­ни сили; той довеж­да чо­веш­ка­та ду­ша до чув­с­т­ва­не­то на ней­на­та самостоятелност. След това се появява това, което из­пъл­ва ду­ша­та с но­во вътреш­но изживяване, ко­ето я ка­ра да съзре, че тя е един соб­с­т­вен свят, по­чи­ващ на своя вътре­шен цен­тър на тежестта. Себесъзнанието е пър­во изживяно, но още необгърнато с мисълта. Мисълта се раз­ви­ва по­-на­та­тък скри­шом в топ­лина­та на рели­ги­оз­но­то съзнание. Така про­ти­чат пър­ви­те 7 до 8 сто­ле­тия след ос­но­ва­ва­не­то на християнството.“[4]

След този момент настъпва третият период. В него философите продължават да чувстват силата на мисленето и да осъзнават още по-дълбоко мисловния живот. Човешката душа намира своите основи в мисълта. „Тя ражда мисълта от основите на своето собствено същество“, пише Щайнер.[5] И тази мисъл започва да търси все повече своята самостоятелност и да иска да законодателства сама от себе си. Така се раждат основните философските течения на схоластиката като номинализма, реализма, концептуализма и средновековната мистика.
Четвъртият период, следващ третия, обозначава времето, в което философите вече са се научили да чувстват живота на мислите, свързан със същността на душата и да чувстват една вътрешна сигурност на съществуването – периодът на Новото време. Рене Декарт изказва знаменитото си Мисля, следователно съществувам (Cogito ergo sum), за да постулира силата на индивидуалния човешки разум. Щайнер достига до заключението, че по това време авторитетът на човешкия ум взима надмощие. „Сега се раждат философи – казва той, – които така построяват образа на света, както човек трябва да си го представи, когато обхванатата от мисловния живот себесъзнателна човешка душа трябва да има в него своето подходящо място.“[6] Такива философи са Спиноза, Бруно, Лайбниц. Този процес продължава и до времето на Щайнер.
Времето на четвъртия период е и време на развитие на науките. Естествоизпитателите разгръщат силите на мисленето към външния, сетивен свят, за да го опознаят и опишат. Те добавят към философския портрет на света една нова, природонаучна картина, която на свой ред заявява самостоятелно своите факти и концепции. С развитието на този образ на природата, според Щайнер не се намира вече нищо от света, който самосъзнателният Аз трябва да признае в себе си.[7] Човешката душа се чувства все повече отчуждена от света на научното познание. Човешкият Аз не намира своите корени, положени в обективния свят на природните феномени. Хората сякаш започват да възприемат природата отделно от своята душа и в тях се поражда импулсът да не гледат на природния свят с очите на душата, а единствено през стъклото на микроскопа и телескопа. Така човешката душа вече е застрашена да не намира нищо от себе си и за себе си в образа на природата.
Щайнер казва, че който разглежда развитието на философските светогледи от миналото до наше време, може да открие в търсенето и стремежа на мислителите такива течения, които могат да се определят като подводни и скрити, и които живеят инстинктивно в техните души. Те обаче не обръщат внимание на такива вътрешни импулси. За разлика от тях, с готовност приемат външни мисловни форми, идващи най-често от естественонаучното схващане за света.[8]
Въпреки тези настроения, продължава Щайнер, мнозина все повече предчувстват, че изворът, от който трябва да черпи познанието, за да добие осветляване и върху външния свят, трябва да се търси в самосъзнанието. Вследствие на това възниква въпросът: Как може душата да е сигурна, че това, което изживява в себе си е откровение от един действителен свят? Съмнението в реалността на света идва от това, че самосъзнателният човешки Аз се е изолирал все повече навътре в себе си от всекидневния сетивен свят и неговите вътрешни изживявания са станали много по-силни и осезаеми, отколкото тези на външния обективен свят. Някои философи дори тук са издигали идеята, че всяко сетивно впечатление е продукт на вътрешната природа на човека. Всичко това показва липсата на една опорна точка за съществуването на този Аз.[9]
  В този план обаче се появява и опасността да се приемат за истинни само представите, идващи от вътрешния свят. За Щайнер нито едните – вътрешните, нито другите – външните, откъснати самостоятелно, могат да представляват истинските ресурси на познанието. Той казва, че докато се вярва, че в света, който се изявява чрез сетивата, е дадено нещо завършено, нещо почиващо на себе си, което трябва да бъде изследвано, за да бъде позната неговата вътрешна същност, хората не ще могат да излязат от объркаността, която се получава от различните философски трактовки. „Тази опасна пречка за познанието ще може да бъде премината само от едно такова познание, което схваща с духовен поглед, че всичко, което сетивата възприемат, не се представя като една завършена действителност чрез неговата собствена същност, а като нещо незавършено, така да се каже – като половин истина, като половин действителност.“[10]
Ако останем при схващането, че във възприятията на сетивния свят имаме пълната действителност, никога няма да можем да отговорим на въпроса: Какво могат да прибавят към тази действителност самостоятелните творчески сили на душата от самата себе си? Според Щайнер в подобен род разсъждения стои непримиримо противоречие, опитващо се да държи постоянно откъснати сетивното възприятие на външния свят и това, което излиза от вътрешността на човешкото същество. Човек не може да се докосне до същността на нещата, просто когато те застанат пред него. Той трябва да отдаде нещо от себе си и в акта на сливане да се получи същинското познание.
 В две свои книги – Истина и наука от 1892 г. и Философия на свободата от 1894 г., Щайнер развива тези свои възгледи. В първото съчинение той говори за пътищата пред философията, които тя трябва да поеме, ако иска да се избави от естествената опасност, която я заплашва, а именно – изпадането в крайност спрямо представените по-горе мирогледи. Там той казва, че истинното не е първата форма, в която действителността се явява пред Аза, а последната, която Азът прави от нея. Първата форма се оказва само основа за процеса на познанието, но не и негова единствена или финална точка. Нашето цялостно същество функционира по такъв начин, че при всеки обект от действителността в нас се вливат от две страни елементите, свързани с този обект – от страна на възприятието и от страна на мисленето. Така, в процеса на познанието възприятието е онази част от действителността, която е обективно дадена, а понятието – онази, която е дадена субективно. Свързването на двата фактора ни дава пълната действителност на битието. Щайнер допълва:

„Когато разглеждаме чистото възприятие само по себе си, ние нямаме никаква действителност, а един несвързан хаос; когато разглеждаме закономерността на възприятията, ние имаме работа само с абстрактни понятия. Не абстрактното понятие съдържа действителността, а мисловното наблюдение, което не разглежда едностранчиво нито понятието, нито възприятието, сами по себе си, а връзката и на двете.[11]

Въпреки всичко това човешкият Аз има тази особеност, че засилва своето възприятие, когато се простира върху обективния свят. Човекът се чувства като самосъзнателен, благодарение на това, че със своите сетива възприема един външен на себе си свят, че изживява себе си независимо от този външен, обективен свят и че стои с този свят в такова отношение, че в един определен момент от научното изследване, той може да забележи, че светът му се явява като една илюзия, а сам той – като единствената реалност сред тази илюзия.[12]
Ако това е вярно обаче, означава че ние не можем да търсим отговорите на фундаменталните въпроси за битието в изживяванията на душата и съзнанието, а единствено във връзката със сетивния свят, където Азът намира потвърждение за своето съществуване. Щайнер казва, че обикновеното съзнание е призвано да разсъждава по този начин. С това обаче, пояснява той, е посочена причината защо един стремеж към познание, който иска да напредне философски със средствата на естественонаучния начин на мислене, или с подобни на него, постоянно трябва да стига до една такава точка, където това, към което се стреми в познанието, неминуемо се разпада, защото всъщност всеки научен стремеж на новото време работи със средствата на научните мислители, които служат за откъсване на самосъзнателния Аз от истинската действителност.
Задълбочаването на Аза в самия себе си обаче също може да представлява опасност. Щайнер посочва, че философи като Вилхелм Дилтай (1833–1911) и Рудолф Ойкен (1846–1926) насочват философските разглеждания към вътрешния душевен живот на човека, но по такъв начин, че той бива откъсван от обективната външна действителност. По този начин човек не може да достигне до нищо цялостно, защото го прави всъщност със своето обикновено съзнание. Ако обаче душата иска да стигне до по-дълбоките свои източници, тя не може да го направи със същата настройка на съзнанието, с която схваща обикновено света. „Човек трябва да надскочи съзнанието и въпреки това същевременно още да бъде съзнателен.“[13] Ако човек наблюдава душата си със силите на обикновеното съзнание, за Щайнер той не достига до нищо повече, освен до душата, свързана с физическото тяло и приемаща от него сетивни впечатления. Така обаче тази душа не бива схваната като самостоятелна и необвързана с тялото, а една искрена познавателна интенция за достигане сърцевината на душата иска тя да бъде постигната независимо от него. Това може да стане единствено, когато човек работи във вътрешността на душата и чрез продължителни опити и упражнения достига до познанието, което може да почерпи от тази вътрешна природа. Човек трябва да се научи да изживява мисловната дейност на душата, да чува, какво му казва тя, а не просто да я използва като инструмент за мислене. В последния случай човек не прави нищо друго, освен да концентрира своето съзнание върху дадена мисъл или последователност от мисли, което го отдалечава от душевната вътрешност.

„Себепознанието на душата – казва Щайнер – не може да се постигне просто като гледаме към вътрешността, която винаги съществува, а напротив – като гледаме към онова, което може да бъде открито чрез вътрешната работа на душата, чрез една работа на душата, която чрез упражнение стига до едно такова постоянстване във вътрешната дейност на мисленето. […] Постъпвайки по този начин, човек долавя в душата едно действително изживяване, чиято собствена същност се изявява като такава, която е независима от органите на тялото. Това е един духовен живот, който мислено не трябва да се смесва с това, което Дилтай и Ойкен наричат духовен свят. Защото този техен духовен свят бива изживян от човека, когато той е свързан с органите на своето тяло. Духовният живот обаче, който разбираме тук, не съществува за душата, която е свързана с тялото.“[14]

Работейки във вътрешния си свят, душата достига до нови прозрения, които нямат пряка връзка със сетивното битие. Щайнер приема, че когато човек изживее такива моменти, той може със своите собствени способности да се увери в съществуването на един друг свят, различен от чисто физическия. В книгата си Теософия, излязла през 1904 г., той развива систематизирано този възглед.
Душата на всеки човек е индивидуална и лично негова, и това се разбира чрез самостоятелното чувство, което всеки човек има за своята природа. Никой не може да почувства това, което някой друг чувства; може единствено, ако създаде такова чувство в собствената си душевност. За разлика от това обаче всички можем да видим един и същ червен цвят или някакъв предмет. Физическите сетива ни разкриват света по един и същ начин, но душевните впечатления са индивидуални и различни при отделните хора, дори и да са почерпени от сетивните наблюдения. „Това са трептенията на нашия вътрешен, душевен живот“, казва Щайнер. „В своите чувства човекът сътворява един втори свят, който трябва да се прибави към онзи свят, който му въздейства отвън.“[15]
Тук се намесва и трети момент – волята. Чрез нея душата манифестира себе си. Чрез нея тя сякаш се противопоставя на сетивния свят и отпечатва своята същност върху него. От своя страна външният свят също въздейства на душата и създава предпоставки за нейния вътрешен живот. Светът на душата е различен от света на тялото, но те взаимно си влияят и взаимодействат помежду си.[16] Онтологически, едно такова схващане ни дава перспективи за нови изследвания и разсъждения.
Щайнер отдава голямо значение на този възглед за самостоятелността на душата. Благодарение на него изгражда своята антропософия, духовната наука. За него тя е едно историческо продължение на философията или поне път, по който трябва да се движи направлението на философската мисъл. Той смята, че когато непредубеденият, обективен изследовател проследи хода на историята на философията, от проблясването на мисълта в гръцката епоха насам, за него ще се разкрие пътят, по който може философски да се стигне до убеждението, че истинската същност на душата може да бъде намерена тогава, когато считаме обикновените душевни изживявания като повърхност, под която трябва да слезе познанието. Така от външното човек може да се насочи много по-дълбоко към вътрешното схващане на света. „Философията – казва той – води чрез нейните собствени пътища до познанието, че от едно разглеждане на света, тя трябва да пристъпи към едно изживяване на света, който търси.“[17]
Разглеждането и изживяването той свързва и с един друг пример, следващ горните размишления. Да вземем семето на едно растение. Когато узрее, то може да бъде схванато по два начина. Първият е, че то служи за храна на човека. Това негово предназначение е различно обаче от втория начин, който е да погледнем на семето от неговата естествена природа, а именно – да бъде посято в почвата и да стане зародиш на едно ново растение. В първия случай семето бива използвано и унищожено, а във втория – продължава пътя си според природната си цел в нейната чистота. Първият случай показва как в пътя на семето се намесва човекът – той се включва в природния ход, използва природния ход, а във втория – семето е оставено да се развие съгласно особеностите на природния си вид, на природната си ентелехия.
Сега да приложим този пример към изживяванията на човека. Душевното изживяване като познание може да бъде разгледано също по два начина. То може да бъде използвано за отговаряне на различни философски и психологически въпроси, като например: Как познанието прониква в същността на нещата, или пък: Какво може да произведе за света едно разглеждане на нещата откъм тяхната същност? Този подход, казва Щайнер, може да бъде сравнен с първия подход към семето – използването му като храна, като инструмент. Обаче ние можем да погледнем на това изживяване и по друг начин – като го оставим да действа според собственото му естество, т.е. когато му позволим да ни даде своето съдържание, без да се намесваме силом в неговата природа. Тогава ние ще схванем това познание в неговата двигателна сила, която е иманентно положена в него. И тъкмо това ще бъде истинското познание за същността на това душевно изживяване. Така човек ще може да достигне до освободеното от сетивните впечатления душевно същество чрез собствените сили на своето съзнание, а не чрез други методи, които целят понижение на душевните функции и отслабване на съзнанието, каквито са методите на едно мъгляво, съноподобно ясновидство, тези на хипнозата и други трансови състояния.[18]


[1] Щайнер, Р. Загадките на философията, GA 18. Книгата е писана през 1900 г., но Щайнер я издава през 1914 г. На английски е преведена едва през 1973 г.
[2] Пак там.
[3] Пак там.
[4] Пак там.
[5] Пак там.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8] Загадките на философията, главата Кратко изложение на една перспектива към антропософията.
[9] Пак там.
[10] Пак там.
[11] Пак там.
[12] Пак там.
[13] Пак там.
[14] Пак там.
[15] Щайнер, Р. Теософия. Изд. „Даскалов“, Ст. З., 2006, с. 30.
[16] Пак там.
[17] Пак там.
[18] Пак там.